Тя живееше, за да живее.
Той – защото не можеше да си отиде.
Тя искаше да намери изгубеното си сърце.
Той – сам го беше дал и не го искаше обратно.
Това не ги спираше да експериментират един с друг, по възможно най-нежния начин, който може да си представи човек.
Нямаше караници – за него всичко беше… не безразлично… по-скоро безрадостно, безцветно, може би дори безсмислено.
Смисълът, който го държеше закотвен, беше да помага на тези хора, които по негова преценка имат нужда от помощта, която може да им даде.
Проблемът беше, че с жена като нея – нямаше как да му е безразлично всичко, та по някое време, след месеци сериозни усилия от нейна страна – защитната му стена някак си се пропука, но не достатъчно.
Не достатъчно, за да влезе тя и да вземе това, което искаше – но достатъчно, за да надникне и да го разбере, поне доколкото разликата в мирогледите им го позволяваше.
След това не се видяха дълго време – нито един от двамата не можеше да повярва напълно случилото се, а и двамата си имаха по един куп други неща, които да обсебват вниманието им и да им запълват времето.
Той отговаряше за звеното на преводачите към бившата държавна сигурност, по настоящем – център за предпазване от вредни вътрешни и външни влияния, към парламента – но основната работа се вършеше от други лица.
Тя беше поет.
Свалката им беше чисто интелектуална, тоест на етап ухажване – през цялата продължителност на връзката, която, за жалост, така и не консумираха.
Но като всяка интелектуална свалка – си беше състезание, сама по себе си.
Кой ще успее да накара другия, без да го кара, разбира се – да сподели повече от това, което чувства, мисли, разбира, желае – това беше основното в тази връзка.
Победители нямаше – и двамата загубиха, печелейки – както става при всяка смислена и безпроблемна комуникация между две човешки същества.
Загубиха частите от себе си, които усетиха, че са били неприятни за другия.
Спечелиха тези части от другия, които успяха да разберат, осмислят като полезни и съответно да приложат като норми в собственото си поведение.